Днес ще ви запозная с една интересна личност, на която през последните няколко месеца помагам да навлезе в тайните на онлайн маркетинга. Венета Лимберова е лайф коуч – човек, който подпомага личностното развитие на своите клиенти и им помага да се превърнат в най-добрата версия на самите себе си. Повече информация за това какво е коучинг можете да намерите в Limber Coaching – онлайн пространството на Венета. А по-долу тя ми гостува с блог публикация, в която споделя как измина пътя от идеята за свой собствен блог до превръщането му в реалност. Приятно четене и ако още не сте блогър, крайно време е да се престрашите!
Забележка 1: Вече минаха цели десет години от първата ми блог публикация, но нещата, за които пише Венета, са ми познати и до днес…
Забележка 2: Не съм подсказвала по никакъв начин за нищо от текста по-долу, честна дума. 
Забележка 3: Венета вече е уверен блогър с доста повече публикации и все повече читатели. Вижте блога й и ще се уверите сами.
Толкова съм начинаеща в блогърстването, че чак ми е абсурдно да се асоциирам с това. Пиша едва от 2-3 месеца, макар и да мечтая за това от повече от година.
Осмелявам се да пиша като гост-автор, защото смятам, че това би било полезно за други като мен, които са склонни да прилагат на практика поговорката „един път режи, десет пъти мери”. И докато тази максима би била полезна за някои неща от живота, със сигурност е супер неефективна, ако човек иска и има какво да каже, т.е. иска да стане блогър.
Защо е така ли?
От скромния ми опит мога да твърдя, че досега са ми хрумвали бая идея какъв да бъде блогът ми, темите, дори съм сънувала какво точно пиша и как. Играла съм я тая игра в главата си толкова много преди да се осмеля да я направя реалност, че в един момент започването се превърна в causa perduta. В крайна сметка разбрах, че колкото повече време мисля, а не действам, толкова повече губя. Бая идеи си останаха неписани, а междувременно се усещах преливаща от неща, които имам да споделя. Все не идваше обаче подходящият момент и все не знаех как.
А времето си минава – една година без блог си е направо като все едно ежедневно да си купуваш череши, ама да си ги слагаш в плик с дупка, която се изпразва право пропорционално на количеството, което слагаш. Дет му викат, от пусто в празно да преливаш. При това – ден след ден, непрекъснато.
Не ми беше по-лесно да разбера къде и как точно трябва да е ситуиран и структуриран блогът. Минах през няколко от безплатните платформи, които предлагат пространство за блогъри, изгледах и изчетох бая по темата. Претеглях за и против собствен домейн – първо ми трябваше известно време въобще да разбера какво точно значи това, разбира се. Направо се оплетох в множеството информация и препоръки.
Реших, че ако срещна на живо хора, които имат блог или пък се занимават с изработка на сайтове, мъглата би се разсеяла. Почти всичките ми срещи повториха кошмарното ми преживяване с многото непознати думи, съвети и неясното. Олекна ми едва когато се запознах със Силвина, която беше така мила, че да не ми дава безсмислено много информация. Интересуваше се само защо искам да имам блог и какво да има там. Не използва нито една непозната за мен дума. Не се чувствах вече глупава и реших да работя с нея. Прецених, че след като може да отделя безсмислената и караща ми да се чувствам глупава неразбираема информация, може би тя е човекът, който да изработи самия блог и да се занимава с многото думички и неща, които са важни, ама аз не искам да знам.
И успях. За няма и месец имах жив сайт и блог, четири статии в него и специално подбрани пет приятели, които да четат и да ми казват какво мислят.
И, изтъркано или не, установих, че ме е било много, ама много страх и че именно страхът е това, което ме е блокирало да мина от идейно на действащо ниво. Може би отстрани този страх изглежда не дотам основателен. Имало е обаче защо да се чувствам така. Пишейки в блога си към сайта си, сега, когато той е жив и достига до много познати и непознати, се чувствам странно разголена, като на показ, изненадващо уязвима. Защото, докато самото писане ми се случва като на един дъх, без нужда да го мисля точно, а по-скоро да следвам процеса естествено и плавно, то след това миговете, в които текстът се е превърнал в реалност и е станал обществено достояние, на моменти са ми просто непоносими.
В главата ми се загнезди един безумен глас, от който така и още не мога да избягам. И повтаря едно и също, макар и с различни думи: „Чудесно написано, но на кого ще му е интересно това?”, „Заглавието е глупаво”, „Защо избра тази вместо онази дума?”, „Мислиш ли, че някой ще дочете докрай написаното, не можа ли по-кратко?”. Докарах се дотам един ден, че след като бях пуснала статия в блога си (за патериците, свободата и коучинга), цял ден не смеех да си отворя пощата или фейсбук, за да не би да видя потвърждение на тези си мисли. Представях си как получавам съобщения от познати и приятели в същия стил. Ааааа, направо ужасно. Идеше ми да си заровя главата в пясъка. Хммм, получи се тъкмо обратното – една приятелка ми изпрати съобщение, в което казваше, че именно с тази ми статия успяла да разбере какво точно и защо го правя.
Сега, като се обърна назад, не мога да повярвам как съм загубила толкова много време само в мислене и нищо правене. Аз харесвам и обичам да пиша. Обичам и да споделям и именно блогът е средството, което ми дава възможност да споделям безспир откритията си, мечтите, победите, ужасните моменти. Та, в заключение: началото за мен бе изпълнено със страх и протакане. Сега продължавам със страха, но пишейки.
Текст: Венета Лимберова. Снимка: Matthew Oliphant, използвана под лиценз CC BY-ND 2.0.